четвъртък, 19 април 2012 г.

Към Мусала на Великден

21:57 в неделя на Великден. На GSM-а звъни непознат номер. Вдигам и от другата страна се чува:

         - Гоше, айде утре да качим Мусала? 

Шах с пешката!  Не бях ходил никъде през почивните дни и изобщо не ме свърташе, та не ми бяха нужни много увещания, за да се съглася.
Легнах да догледам Маями – Никс и оставих събирането на раницата за сутринта.

04:14 – събуждам се и поглеждам телефона. Сънено се усмихвам „една минута преди алармата да се разпищи“. Ставам и почвам да събирам раницата – котки, снегоходки, щеки, термос, един полар да плаши студа, вода и след като вече съм минал задължителната процедура в банята, сядам да се тъпча с козунак, великденски яйца и прясно мляко.

05:45 – благополучно изхвърчам от вкъщи към метрото. Навън е прохладно и лунният сърп блести на небето.
Уговорката е да се чакаме на Константин Величков и от там към автогара „Юг“. Стоварвам се и започвам да чакам. След няколко минути Манол се появява помъкнал и борда. Почвам да се чудя дали не сгреших, че не помъкнах ските.

Стигнахме автогарата, натоварихме се на маршрутката за Самоков, разприказвахме се с шофьора (голям пичага, за 3 път се возя при него, явно на него се пада честта да е първа кола), разбираме се да направи всичко възможно да се класираме за първата маршрутка за Боровец. Успяхме да се справим и с тази задача, след като той звънна да помоли да ни изчакат 5 минути. Оказа се, че не сме забавили никой, тъй като бяхме само ние в маршрутката и едно момче и едно момиче ученици, тръгнали да покарат ски. В 8:20 си напазарувахме билети за лифта и зачакахме да го пуснат. В 8:45 се юрнахме да се натоварим на кабината. Бяхме в компанията на два скиори, а моят съсед по седалка отделяше такива алкохолни изпарения, та почти ми се замая главата докато стигнем до горе. А горе ни посрещна едно време – слънце, синьо небе и белота навсякъде. 
Сложих гетите, извадих слънчевите очила, обух снегоходките да не ми тежат и поехме към Маркуджик 3. От там Манол се качи на борда след като му казах на къде да траверсира към хижата, а аз си тръгнах пеш по познатия път през Лавината. И настана време за първата глупост – подсичане на наклонен терен със снегоходки (кратата ми вече 3 дни протестират срещу тази ми глупост). Някак си след достатъчно количество плъзгания, събувания, обувания на снегоходки и опит да изпробвам самозадържане със щеки, успях да се добера до хижа Мусала. Много хубаво място е хижа Мусала през зимата. Няма никой!


Докато пихме по един чай се появи един чичак пантаджия, та побъбрихме с него и след преекипирането на Манол, поехме към върха. Аз реших, че ще продължа да си бъхтя със снегоходките до Ледено езеро, а Манол сложи котките, върза борда на раницата и потеглихме по зимната маркировка. С равномерно темпо стигнахме до ей това благо улейче. 

Запъплихме нагоре, наклонът беше точно колкото да успявам да се движа със снегоходките без да плъзгам назад. Драпах си аз нагоре и поспирах да зачаквам Манол, че проклетата дъска изглежда доста му тежеше.  Накрая той каза, че ще седне да почине минута, а аз реших, че ще го чакам на Алеко езеро. Изкачих се и приседнах на една скала да се радвам на билото, снежните козирки, улеите и снега. 


Манол се появи след някакво време, пихме по една вода и аз реших да тръгвам, че бях почакал и почна да ми застудява. Поех в бавно и равномерно темпо с кратки почивки подпрян на щеките и се неусетно се добрах до заслона-хижа Ледено езеро (прилично затрупан и без признаци на живот). Погледнах назад, а Манол все още не се виждаше. Свалих снегоходките, обух котките, пих една вода и след като установих, че Манол идва, но все още е на майната си, реших да тръгна към върха, че вече минаваше един пък все пак гонехме транспорт. Точно под въжето видях 5 чифта ски прилежно подредени и чакащи собственеците си да слязат отгоре и да се спуснат с тях надолу. За следващия сезон първото нещо, което ще си купя ще са колани и панти. Тръгнах по въжето нагоре бавно и внимателно. Имаше пръхкав слой сняг и котките не се забиваха и на най-стръмните участъци приплъзвах. Най-стръмният участак след разминаването с лятната пътека го издрапах бързичко, че отгоре ме чакаха скиорите, които вече слизаха надолу и когато се показах над ръба ме блъсна един много „лекичък“ вятър. Изкачих последните 50-тина метра денивелация до метеостанцията и когато минах покрай нея се случи чудото – вятърът изчезна. От завета на станцията нащраках няколко снимки, после пак се показах на вятъра, за да снимам околните панорами и връхната пирамида и газ надолу, че както казах, транспорт гонехме. 








Докато слизах по въжето се разминах с една двойка, която беше тръгнала нагоре и ги питах за Манол, а те ми казаха, че се е отказал. Продължих надолу и телефонът ми иззвъня. Манол каза, че му е станало студено да ме чака и ще се спуска надолу с борда. Продължих аз да си подтичвам надолу по въжето и след това към заслона и телефонът взе, че пак иззвъня. Сега пък какво. „Имаш ли нож?“ гласеше въпросът. Разбира се, че имам. Даже повече от един. Оказа се, че за да закачи борда на раницата е вързал ремъците на възел и не може да ги развърже. Искаше да ги срежа, но здравия разум надделя и след като успях да извадя едната катарама, развързахме възела. Оставих го да се оправя, че той беше лесен с дъската надолу и се юрнах по склона. Снегът беше доста добре уплътнен и не затъвах, което подпомагаше подтичването ми. Поставих личен рекорд за най-бързо слизане от върха до хижа Мусала – малко под 1 час. На хижата пих две чаши чай от термоса, изядох едно подкрепително Сникърсче и продължих надолу. Манол пак остана след мен, защото беше смазан от умора и остана да почине докато аз дръпна напред. В 15:25 бях на четириседалката на Маркуджик 2 и се чудех дали да не пробвам лифтаджийте, дали ще ме качат до горе, за да не бъхтя баира към кабината. В крайна сметка след като Манол се появи просто тръгнахме надолу по Мусаленска. Той кара до беседката при моста и там ме изчака, а аз го давах в бързо темпо. От там надолу продължихме заедно. Тая мусаленска пътека е безкрайна, няма свършване. Накрая успяхме да се доберем до Боровец и да се качим във вече пълната маршрутката. След това бързо се прехвърлихме и на превоза за София и акостирахме обратно в мрачния Мордор . Доста изморени, но лично за себе си мога да кажа и доста зареден и изпълнен с положителни емоции и настроение.