Пещерен Гергьовден

Ето, че наближи и моят имен ден – Гергьовден. От едно известно време тайфата проявяваше голям интерес да ходим по пещери и затова реших, че можем да съчетаем агнеяденето с дупкоходенето. Поумувах къде ще бъде подходящо място и избрах за целта околността на Гинци – в района има доста пещери, а и Билин дол е прекрасно място за палатки. Успяхме да набавим необходимата бройка автоМобили и уговорихме ранна среща за тръгване.

Събота – някъде към 8 без нещо акостираме с Тони на Била Люлин и зачакваме другата кола. Пристигат почти навреме и дружно се юрваме да напазаруваме храната за следващите два дни. Всъщност пазарувахме основно закуска и леки подкрепления за вечерята, тъй като в колата вече имаше един готов агнешки бут с картофи. След сравнително колосално подмотване, подпитване и чудене се измъкнахме с припасите от Била и потеглихме към нашата крайна цел. Пътуването си беше съвсем лежерно, с приятна музичка, припявания и лафчета.

След като подминахме Гинци, кривнахме по черния път в ляво, който трябваше да ни спести някакво количество бъхтене по баира с раниците на гръб. За моя изненада немската машина започна да прибуксува на най-стръмния участък, който беше покрит с дребни и не чак толкова дребни камъни и в един момент се наложи да спра. Дойде помощ от другата кола, бутнаха с дружни усилия и издрапах на равното. Волвото не видя ядове и без повече забавяния се добрахме до планирания „паркинг“. 

Стоварихме де що багаж бяхме помъкнали, натоварихме раниците, награбихме двете торби с манджа и .... надолу. 

Мдам, маршрутът, който знам започва безпътно спускайки се първо в един дол с разни въртопи из него и след това се изкачва по отсрешния склон и излиза на един приятен черен път, по който се стига до Билин дол след не много дълго ходене през гората.

Разтоварихме раниците пред входа на Голямото Сагуаро и започнахме да се подготвяме за влизането вътре.Хапнахме кой каквото си беше взел за преди пещерата,  разпънахме едната палатка и прибрахме вътре багажите, защото според прогнозата следобяда трябваше да превали, навлякохме пещерните дрехи, обадих се да дам контрола и започнахме да влизаме един по един. 

Пуснах прусека и осигурявах другите за всеки случай, тъй като входа е една изключително приятна за слизане и качване класика. След като всички влязоха пуснах въжето и влязох и аз. Запромъквахме се към първия тесняк и след като го стигнахме Тони се напъха първи вътре. След извесна борба успя почти да се заклещи и изпълзя обратно. Не напразно в описанието на пещерата е записано, че започва с три ЗАПОМНЯЩИ се тесняка. След  Тони влезе и Илия да се пробва. Въпреки моите обяснения, че е най-добре да се влезе с главата напред и той подходи с краката. След доста усилия и пухтене каза, че е минал и да влиза следващия. Видях разколебаните погледи на Митко и Тони, и реших да мина аз. Естествено съветът за влизането с главата напред си важеше с пълна сила, ама защо да е лесно като може да е трудно :) Намъкнах се и аз с краката напред. След доволно количество усилия, напъвания и благославяния успях и аз да изпълзя от другата страна. Повиках следващия да тръгва с изричното условие да е с главата напред, просто за да не се мъчи като мен и Илия. След мен влезе Константина. Така и не разбрахме кога влезе и кога вече беше при нас. Ама така е като е ниска и слаба, тесняците не и се опъват. Митко пробва след нея и се отказа. С Тони решиха, че това не е тяхната пещера и ще излизат. Не се опитвахме дълго да ги убеждаваме, а продължихме напред. Предстояха нови два тесняка гарнирани с 5-6 метра алигаторинг на дясно рамо, тъй че се накиснахме доста приятно, но успяхме да се измъкнем на широкото и да изправим гърбове. Тръгнахме надолу по диаклазата минахме през още някакви теснотии, които честно казано не помнех от предишното си влизане и продължихме напред. На Илия почна да му става студено защото се оказа, че под гащеризона има единствено горнище на термо бельо и нищо друго. Стигнахме до поредното гърчаво място и аз продължих малко напред, за да видя какво следва. Диакалазата си продължаваше широка и приятна, ходеше се прав и беше приятно разчупено. Върнах се и колективно решихме да се връщаме, защото Илия беше почнал сериозно да се смръзва, а пък и на Константина и беше повече от достатъчно като за първа сериозна дупка. Преди поредицата от тесняци спряхме, хапнахме по едно Корни и залазихме към изхода. Тесняците се поопънаха на Илия, който вече беше поизгубил сили от лазенето и студа, но нямахме проблеми и сравнително бързо се добрахме до изхода. Аз се качих първи и пуснах въжето. Тони и Митко събираха дърва за огъня, но ги повиках, тъй като не намирах никъде карабинера. Оказа се, че е паднал долу и Константина го намери, щракна се и започна да се изкачва. 

След като тя вече беше навън Илия закачи торбите, които бяхме спуснали, за да са на хладно. Накрая и той беше навън и понеже беше все още рано се запътихме с него да пробваме и Малкото Сагуаро. Там още не бях влизал и щеше да бъде нещо ново и за двама ни. За съжаление обаче се оказа, че или входа се е срутил или трябва да пълзим в едни теснотии между камъните. Колективно взехме решение, че теснотиите за днес ни стигат и излязохме. Разхвърляхме нещата по поляната да се сушат, помогнах на Тони с рязането на едни изсъхнали сливи и започнах да се преобличам. След това отидох до чешмата да се приведа в що-годе приличен вид и да оставя бирата, сайдерът и виното да се изстудяват. Обходихме района, за да си подберем най-подходящо място за палатките, след което започнахме инсталацията на огнището. 

Момчетата бяха събрали достатъчно дърва и затова се хванахме да ги пренесем до избраната локация, а след това и камъните, с които да оградим нашата клада. Опнахме и палатките, събрахме простора, понеже вече беше ясно, че повече не могат да изсъхнат, а може единствено да се измокрят наново от росата, щракнахме си по някоя снимка и настъпи часът за палене на огъня.

Тони ритуално му драсна клечката и пламъците подхванаха сухите клонки. 

Докато доприбирахме разни неща телефонът на Илия се раздрънча. Оказа се, че над София се излива някакъв порой със силен вятър и гръмотевици, на места и градушка. С две думи - обичайна пролетна буря. Започнаха да се прокрадват идеи да отидем в близкия заслон, за да се подслоним, тъй като виждахме мрачните облаци и светлинното шоу на юг. Въпреки това крайното решение бе да си седим до огъня, да си хапваме от готово агнешко, което се притопляше в термо плика до огъня, печащите се шишчета и да си пием от сливовата на баща ми и домашното червено вино, докато завали. 

В крайна сметка изядохме и изпихме всичко, но така и не заваля. Св. Георги си знае работата ;) Към полунощ пълната луната се показа през облаците, а ние продължавахме да си седим край огъня на сладки приказки и вкусно хапване и пийване. По някое време, след като вече не можехме да хапнем нищо повече, загасихме огъня и се пръснахме по палатките. Както се разбра на следващата сутрин, след това са започнали да се чуват ревове на планински лъвове, ръмжене на мечки-стръвници, разни дъскорезници и други подобни :D

На сутринта се излежавахме до късно, т.е. 8 и нещо :) След това стана непоносимо топло в палатките, защото Райко се беше изтипосал и грееше весело на небосклона. Закусихме стабилно. Някакъв вълчи апетит ни беше нападнал.

След това събрахме всичко, опаковахме раниците и поехме обратно към колите. 

През известно време моя телефон се подсещаше, че съм именник и се раздрънкваше. Стигнахме до мястото, на което трябваше да напуснем пътя и да поемем надолу към дола, но този път в обратна посока. Компанията си хареса един черен път през близката гора, но аз заложих на вече утвърдения маршрут и се разделихме. Стигнахме при колите почти по едно и също време. Натоварихме багажа, получих си подаръка – „Пътеводител на дивите места“ – много симпатична книжка и тръгнахме към Гинци. Целта за деня беше Кривата пещ и шкембе на Бучих проход ;)

Паркирахме на обичайното място и се преоблякохме. Митко и Константина не бяха пещерно настроени и решиха да се разхождат в околностите. 

Дадохме им контрола и се запътихме към пещерата. Кривата пещ е пещерата с най-голяма положителна денивелация в България и като цяло е доста симпатична дупка. Поехме с бодра крачка през малките синтрови езерца, като се стараехме да не ги размътваме. След тях стигнахме до любимата ми пясъчна пързалка – наклонен пясъчен тесняк през който се изсулих с голям кеф. След това продължиха да се редуват ходене, лазене и провиране. В един прекрасен момент Тони каза, че се връща. Опитах се да го убедя да продължи още малко, но без резултат. В същия момент Илия се провикна, че е стигнал до една приятна локва, в която трябва да легнеш, за да продължиш. Допълзях при него и огледах локвата, реших че може и да се мине без намокряне. Почти де, акробатичните ми способности не бяха напълно достатъчни, за да ми остане сух задника (буквално). След като успях да мина от другата страна продължих малко и извиках на Илия да идва след мен. Беше станало вече доста кално и хлъзгаво и се изкачвахме през един завъртян блокаж. Изпълзях най-отгоре и го изчаках. Продължихме заедно напред. След поредното лазене решихме, че е време да се връщаме, тъй като нямахме часовник, а пък искахме да излезем по-раничко, за да има време за шкембето, пък и да се приберем по сравнително нормано време. На локвата отново дадох мокра жертва, след като едната ми ръка се подхлъзна. Оттам нататък изприпкахме до входа, където Тони ни чакаше. Тръгнахме към колите и звъннахме на Митко, за да разберем къде са, защото ключовете бяха у тях. При колите последва стандартната процедура по привеждане в почти човешки вид и измиване на засъхнал по ръцете и лицето пещерен грим ;) Митко и Константина отидоха да изхвърлят насъбрания боклук в един контейнер в селото, докато ние се оправим и потеглихме към мечтаното шкембе. Там за малко да останем капо, но за щастие нещата се наредиха и изядохме по две шкембета (май споменах вече за вълчия апетит, който ни гонеше), изпихме по една потна бира и се прибрахме в големия град.

(*всички снимки са от фотоапарата и телефона на Митко)