неделя, 26 август 2012 г.

July morning в Рила


Тази година за мой срам напълно бях забравил за July morning. Добре, че една колежка в офиса ме подсети като ме покани да посрещам юлското слънце заедно с нейната компания на Витоша. Обсъдих това предложение с няколко човека и в крайна сметка Митко предложи да си направим една рилска разходка, и да посрещнем първата юлска зора в близост до връх Манчо. Направихме уговорките, стегнахме раниците и в 6:25 двамата с Тони вече бяхме на автогара Юг, и чакахме маршрутката, за да запазим места ако някой закъснее. За щастие цялата група състояща се от мен, Тони, Илия, Митко и Константина се събра на време и дружно се натоварихме в микробуса. Естествено имаше и недоволни лелки, които роптаеха, че нямало място за тях, дето ще ходят да си копаят градинките, а пък ние сме щели да ходим да си веем гъзовете по баирите, но това не успя да трогне никого и предизвика единствено весели усмивки :) Добрахме се до Самоков малко след 8 часа и за щастие се оказа, че маршрутката за Боровец е решила да ни изчака :) Стигнахме големиО кУрорт и се заехме с последните приготовления преди тръгването – преобличане, мазане със слънцезащитни кремове, слънчеви очила и шапки. След тези последни заигравки най-накрая поехме към Чакър войвода. Малко се помотахме и из Боровец докато уцелим пътеката, защото ни беше първо ходене в тази посока. А пътеката се оказа асфалтов път, който преминава в черен. За нещастие още не бяхме тръгнали и се наложи да дадем жертви – Коси получи някаква травма в глезена и двамата с Митко се върнаха към Боро. Аз, Илия и Тони продължихме нагоре и естествено...  изпуснахме пътеката :D Всъщност пътеката е толкова „добре“ маркирана, че на един кръстопът има две стрелки, които сочат една към друга. Драснахме директно по спускаческите велопътеки като се ослушвахме за задаващ се байкър. След доста солидна доза пот и драпане по доста стръмните на места трасета успяхме да излезем на официалния път и продължихме нагоре към горна станция на Ситняковския лифт. Без повече странични заигравки и моткане успяхме да се доберем до Чакъра и разпънахме софрите, за да се подкрепим пък и на някои от нас им беше първо ядене за деня.






Оказа се, че планинският въздух доста изостря апетита и провизиите доста заплашително намаляха още на първата спирка :) След като хапнахме и обсъдихме "политическата обстановка" продължихме към следващата цел. 





Пътеката от Чакър войвода до хижа Марица е много приятна. Почти през цялото време се движи в гората и предлага великолепни гледки към отсрещното било и долината на река Марица. 










Вследствие на обилните снеговалежи през миналата зима имаше много изкоренени и нападали дървета, но за щастие няколко седмици преди нашето ходене бяха разчиставали пътеката и се вървеше нормално без да се налага пълзене, кекерчене и подаване на раници. 


Спретнахме си среща и с една пълзящо-съскаща дама, която за съжаление не успях да снимам защото се оказа твърде бърза. Та ако ходите с туристически сандали в планината внимавайте къде стъпвате. Подминахме хижа Марица транзит и продължихме към Заврачица. Първоначалният план беше за минаване през Маричини езера и от там качване на билото, но след като групата уредя и преценихме реално силите взехме решение за тази промяна на маршрута. Тони, за когото това беше първо по сериозно ходене с повечко багаж се справяше много добре. Ходеше със собствено темпо без да се стреми да поддържа моето темпо и това на Илия. След като излязохме над горския пояс преди Заврачица слънцето почна доста силно да ни понапича, но се показаха и прекрасните рилски панорами. 







На Заврачица повторихме упражнението с хапването и ударихме по една потна бирица. Тъй като бяхме вече доста близо не си давахме много зор. 







Малко преди кръстопътя на билото се заиграхме с една доста голяма пряспа като Илия създаде нова дисциплина – спускане с шалте, след което всички дружно „благословихме“ Цеко и си направихме по една снимка за спомен на снега ;) 





юлски минзухар :)

След като свърнахме в посока мястото за нощувка на разклона аз се юрнах напред, защото исках да снимам последния юнски залез за 2012г. Стигнах до Усмивката, хвърлих раницата, обиколих да търся чешмата, но така и не я намерих. Илия и Тони също пристигнаха и се разбрахме, че Тони ще остане при раниците, че не му се драпаше по склона, а ние ще ходим да снимаме. Мен нещо ме бяха хванали лудите и хукнах тичешком нагоре по склона. Когато излязох на билото слънцето все още беше доста високо и се започнаха едни снимки във всички посоки – Мусала, Маричини езера, Близнаците, Маришки връх, Песоклива вапа и т.н. 







Илия също дойде и се заредихме на една скала да дебнем залеза. С чиста съвест мога да кажа, че това е един от най-красивите залези, които съм имал. Седяхме, снимахме и се възхищавахме на майката природа. 





Когато слънцето почти се скри и снимките почнаха да се размазват заради недостатъчната светлина (снимахме със сапунерки и без стативи естествено) решихме, че е време да слизаме. След скриването на Райко температурата рязко се смъкна с 3 градуса надолу. Тони беше станал на висулка, когато стигнахме обратно при него. Избрахме сравнително равно място за палатките и се заехме да градим временните ни подслони за през нощта. Облякохме всички дрехи, които носехме защото вечерта наистина си беше доста хладна да не кажа студена. На мен с тричките слоя дрехи (термо бельо, полар и шел) ми беше екстра. Инсталирахме Примуса да си приготвим по една топла супа и да вечеряме. Изпровизирахме си завет за котлона с моето шалте и след като водата завря аз си приготвих стандартна вечеря топла супа и картофено пюре, а момчетата се включиха към супата. Полюбувахме се на звездното небе и някъде преди полунощ се напъхахме по чувалите. 

Събуждам се аз сутринта, за да ходим да се радваме на първото юлско слънце, поглеждам умното Suunto и там пише 5 градуса. WTF? Отвън със сигурност е още по-студено, все пак сме над 2500м. Изпълзяхме от чувалите и с Илия пак хванахме баира, за да изчакаме Райко да се покаже. Да ама той нас не ни изчака :) 





Като стигнахме горе вече се беше показал. Порадвахме му се, поснимахме, помълчахме вглъбени всеки в себе си и във собствените си мисли за "живота, вселената и всичко останало", и тръгнахме обратно към лагера, за да закусим и да съберем къщичките. Слизайки видяхме Тони да тича напред-назад и да се суети около палатките, а Илия го оприличи на паневритмиите на бялото братство. Като стигнахме при него се оказа, че бил видял диви кози на Манчо и се суетил да си търси далекогледа, и да се нагласи да ги позяпа. Закусихме докато палатките изсъхнат от росата, събрахме лагера и потеглихме. Издрапахме по серпетината на Манчо и седнахме горе да се дивим на красотите в маричиния циркус и околните близки и далечни върхове на рилската пустиня. 





После повторихме упражнението и на Маричиния връх и продължихме към Близнаците. След като излязохме на магистралата между Мусала и Грънчар трафика рязко се засили, като сред тълпите туристи, с които се разминахме имаше двама българи, от които за единия не бяхме съвсем сигурни :) На Преслапа направихме последна почивка преди да се юрнем да качваме първенеца на Балканите. Слънцето беше доста силно и усетих, че краката ми вече са почнали да се попрепичат, а изкачването към върха беше едно своеобразно въртене на чеверме по серпентината. 





Стигнах горе и останах ужасен от тълпите пъплещи напред-назад. Все едно бях попаднал на Бузлуджа по време на честванията на БСП. Хвърлих раницата малко по-настрани от цялата навалица и изчаках момците да дойдат. Тони отиде да си вземе печат от станцията, аз излапах две корнита, а Илия направи един бърз плаж под палещите лъчи на слънцето. Направихме снимка на Тони на връхната пирамида, защото му беше първо качване на Мусала, щракнахме и 3-4 снимки на околностите и се втурнахме надолу. 





На Тони обаче краката му се бяха подбили доста и темпото му на слизане доста спадна. Изчакахме го с Илия на заслонът-хижа Ледено езеро и тримата решихме, че той ще хване лифта, пък ние с Илия ще припкаме надолу. Все пак транспорт гонехме. Тук е моментът да се оплача от пълчищата „туристи“, които без капка свян искам да заявя, че нямат мозък в главата си – включително и чужденците. За мен не е нормално да чуваш, че някой по-бърз от теб те е настигнал и въпреки това да не му направиш път да мине пред теб. Движехме се надолу почти тичайки, въпреки тежките раници и използвахме и най-малката възможност да изпреварваме гореспоменатите, като изпреварванията бяха от типа „мислиш бързо или се пребиваш здраво“. Взехме малко въздух пред хижа Мусала и продължихме към Мусаленска пътека. Искам най-отговорно да заявя, че вече слизам до Боровец по този път единствено ако няма никакъв друг начин или през зимата със ските при достатъчно сняг. По невероятно стечение на обстоятелствата се стоварихме в Боровец по едно и също време с Тони, който беше успял да мине гратис на лифта. Маршрутката за Самоков също явно нас чакаше, защото се натоварихме и тръгна. Същото се получи и с автобуса за София и така този изключително красив и зареждащ July завърши с по студена бира в парка зад Народната библиотека и широки усмивки на нашите лица :)