Преди години, когато бях сравнително млад и прохождащ планинар, и чертаех планове за изкачване на високи върхове по света, бях решил, че най-високата цел, която бих си поставил е изкачването на вр. Аконкагуа, който се доближава почти до 7 000 метра. Разглеждайки наличните варианти за организирани изкачвания по онова време, ненадейно ми попадна предложение за изкачване на вр. Ленин, като цената на цялото пътешествие макар и доста висока, според доходите ми по-онова време, не изглеждаше непосилна. Започнах да следвам начертания план за постепенно увеличаване на височината при изкачванията си, като започнах от най-високия връх на Австрия - вр. Глосглокнер (3 798 м.), през вр. Монблан (4 810 м.) до вулканите на Еквадор през 2023 г. - Руку Пичинча (4 698 м.), Корасон (4790 м.), Каямбе (5 790 м.) и най-високата точка - Чимборасо (6 263 м.). Вече бях уверен във възможностите си и способността на тялото ми да се приспособява към височината и чертаейки планове за 2024 г. вниманието ми отново се насочи към памирския 7-хилядник, смятан от мнозина за най-лесния. Реших, че в крайна сметка му е дошло времето, въпреки че все още не бях осъществил другото бленувано пътуване към най-високия връх на Америките. Свързах се с агенцията, която организираше пътуването, изяснихме базовите неща и започнах по-целенасочена физическа подготовка, като катерех "Княжевския път към върховете" от колелото на трамвай 5 до Копитото след работа, тичах в Западен парк по трейл пътеките, участвах на няколко състезания по планинско бягане с добра дължина и денивелация, и приключих с едно следобедно бягане от Боровец до връх Мусала за залеза само 2 дни преди отпътуването.
Ден 00 - 9 юли, след сравнително натоварен работен ден, в 23:30 ч. вечерта се стоварих с раницата и денка на международната автогара в София. Иван вече ме чакаше там. Двамата представлявахме нашата малобройна група, след като третия член, който трябваше да допълни групата, се отказа няколко месеца преди заминаването и така и не се намери друг желаещ да го замести. Автобусът, който трябваше да ни закара в Истанбул пристигна и шофьорите започнаха да товарят багажа. Планът беше да стигнем с него до автогарата в центъра на града и от там с такси да се придвижим до летището. С изумление разбрахме, че не говорят нито български, нито английски и сред изстреляните думи на турски успяхме да различин думата "aeroporte" и решихме, че автобусът може да ни закара директно до летището, без да ни се налага да ползваме такси. Малко след 00 часа потеглихме към южната ни съседка.
Ден 0 - Успявахме да подремваме по време на пътуването, минахме безпроблемно границата и в 7 ч. сутринта пристигнахме на новото международно летище край Истанбул. Очакваше ни безкрайно дълъг ден, защото полетът ни беше чак в 21:30, а единственото, което можехме да правим беше да бичим айляк, да се редуваме да пазим багажа и да дремем на пейките. На всичко отгоре климатизацията беше толкова силна, че се наложи да си облека дори полара и пак ми беше студено, докато навън беше адска юлска жега. Времето бавно се точеше, въпреки че се опитвах да не го усещам, четейки от електронната книга, която бях помъкнал. В някакъв момент на ранния следобед, след поредните ни дремки, Иван си писа по Viber с организаторката на нашето пътуване и в този момент получи стъпистващия за нас въпрос: - Вие на кое точно летище се намирате? След кратко обикаляне и питане, с ужас осъзнахме, че не сме на правилното летище. Нарамихме набързо багажа, изстреляхме се навън в жегата и почнахме да се оглеждаме за такси. Оказа се, че на това летище, такситата нямат право да спират и да чакат пътници и ако спрат биват гонени от полицията, затова те си позволяваха само кратки спирания за не повече от минута. По този повод Ванката не успя да стигне до едно такси, което си беше харесал. Стигна до следващо, попита го дали ще ни закара до правилното за нас летище и дали може да се плати с карта, и след като получи потвърждаващи отговори на всички въпроси, натоварихме денковете в багажника, раниците и Иван на задната седалка и когато затворих задната врата и отворих да се кача отпред.............таксито потегли. Извиках след него, а и Иван му се беше развикал от задната седалка, та след няколко метра спря и ме изчака да се кача, след което вече потегли. Часът беше около 16 ч., попитах шофьора колко време ще ни отнеме да стигнем и след като ни каза, че ще е около час, се успокоих и се наслаждавах на гледките през прозореца, докато минавахме Босфора и покрайнините на Истанбул, а Иван дремеше на задната седалка. Пристигнахме на старото летище в азиатската част на Истанбул приблизително за времето, което ни беше обявил шофьора и се сблъскахме с поредния проблем. Въпреки че изрично го питахме дали може да се плати с карта и той беше потвърдил, като пристигнахме и стана време за плащане ни каза, че апарата не работи и трябва да платим в брой. Направи някаква бакалска сметка по "трънския" курс и ни каза сумата в турски лири, като уточни че можем да платим и в долари или евро, като сумата в двете валути беше еднаква, което беше доста нелогично предвид различния им курс. Тъй като ни трябваше документ, за да може да ни бъде възстановена сумата за таксито в последствие и докато ни разбере какво точно искаме, дължимата сума набъбна с още 5 евро. В крайна сметка успя да ни даде някаква разписка, Иван плати в брой и се разтоварихме от таксито. Положението на това летище беше корекнно различно, вентилацията явно беше доста слаба и вътре си беше жега. Успяхме да си намерим гишето и да се чекираме без повече проблеми, минахме проверките, а аз си взех някакъв сандвич като "вечеря". Намерихме си един празен gate, където почти нямаше хора и се настанихме да чакаме обявяването на нашия. След като номерът на gate-а излезе на таблото, събудих Ванката и отидохме да го намерим. На него заварихме лудница от хора, но все пак си намерихме места да седнем. Като наближи времето за отваряне, решихме да минем през тоалетната един след друг. Първо отиде Иван, а аз след него. Когато се върнах, gate-a беше опустял. Почти цялата тълпа от хора беше изчезнала, а gate-а не беше отворен. Отидохме до таблото и какво да видим...............бяха ни сменили gate-а. Грабнахме раниците и поехме отново по коридорите, докато стигнем до новия gate, който се оказа............празният, на който чакахме преди това. Намерихме къде да седнем за кратко, след което предложих да се наредим на започващата да се оформя опашка за качване, тъй като наближаваше часа за отваряне. И зачакахме....... Мина часът, в който трябваше да го отворят, времето си минаваше и накрая го отвориха в часа, в който трябваше да излетим........ Качихме се на самолета, сложихме раниците в отделението за ръчния багаж и отново зачакахме. Капитанът на полета се включи на два пъти да ни каже, как ще излетим след 30 минути, като в крайна сметка излетяхме с 2 часа закъснение. Полетът премина нормално и дори успя да навакса част от закъснението.
Пристигнахме в базовия лагер, наречен Edelweiss Meadow, който се намира на 3 600 м.н.в., следобяда и бяхме посрещнати от Анастасия, която беше мениджъра на нашия базов лагер. Тя ни разведе наоколо, като останахме силно впечатлени от "5-звездния" характер на лагера с неговите юрти-столови, кухня, магазин-склад за екипировка и храни, мивки, тоалетни, душове, стая за релакс и сауна.
Палатката, която получихме в базовия лагер беше със щастливия ми номер 13. Анастасия имаше известни притеснения от номера, които бързо разсеях, като и казах, че съм роден на 13-ти и нямам притеснения. Обясни ни правилата на лагера, часовете за закуска, обяд и вечеря, след което с усмивка ни каза, че за закъснелите в деня на пристигане се прави изключение и получават обяд, въпреки по-късния час.
 |
| Палатка 13 |
Запознахме се с Мингма Тенди Шерпа, който щеше да бъде нашия водач в планината и се разбрахме, че след като обядваме, ще излезем за лека аклиматизационна разходка, за да се опознаем.
Без да преувеличавам мога да кажа, че цялостното ни изхранване в базов лагер и лагер 1 беше обилно. Обядът, с който ни посрещнаха включваше салата, крем супа, основно с ориз, паста и пилешко, местна постна питка и десерт.
След като излапахме всичко потеглихме на аклиматизиращата разходка до дъното на долина на 3 800 м.н.в. в местноста Лукова поляна, задавахме въпроси на Мигнма за изкачването, а той ни разпитваше за опита ни във високата планина и как сме се подготвили. Времето беше леко мърляво и прикапваше лек дъждец, а цялото ни придвижване беше проследено от любопитните погледи на мармотите, които стояха близо до дупките си, готови да се скрият щом се усетят застрашени.
 |
| Лукова поляна |
 |
| Базовият лагер Edelweiss Meadow |
Когато се върнахме, отново се настанихме на масата за вечерята ни с два вида салати, риба с картофи и сладкиш с шоколад за десерт.
Нощта беше прекрасна в луксозната ни палатка с легла, електричество, нощни лампи и печка, като под дебелите ни завивки и с включена печка, не усетих никакъв студ.
Ден 2 - Събудих се преди алармата и се чуствах чудесно. Минах през всички процедури на сутрешния тоалет и почетох книжка, докато стане време за закуска. А тя си беше обилна - със саламчета, масло, меко сирене със стафиди и малинов сироп, сладка каша и резен сладкиш. След като натъпкахме стомасите, метнахем по една вода и някаква резервна дрешка в раниците и поехме на първото аклиматизационно изкачване до 4 160 м.н.в. до т.нар. Red peak, като успяхме да се качим и слезем за около 3:30 ч. Мармотите са навсякъде в долината и е изключително приятно и забавно да ги наблюдаваш, а гледките ти спират дъха :).
Остатъкът от деня ни протече в почивка в базовия лагер и поредните обилни обяд и вечеря. На вечерята разбираме, че едно момче от другата българска група, не се е почувствал добре в лагер 2 и е слязъл обратно в лагер 1, откъдето лекарят го беше изпратил да слиза при нас в базовия лагер.
Ден 3 - Прекарахме втора поредна чудесна нощ в базовия лагер. На закуска се запознахме с Ангел, момчето, което беше слязло от лагер 2. Поговорихме си малко, след което се отправихме на второто ни аклиматизационно изкачване до малко над 4 000 м.н.в. на отсрещното ребро, което се оказа доста по-лесно като терен от предходното. В началото на изкачването пътеката минава покрай мястото, на което е издигнат паметник на най-голямата трагедия в световния женски алпинизъм и където са погребани 5 от загиналите алпинистки.
Ден 4 - За съжаление не успях да спя добре през тази нощ, защото ме хвана рядкото щастие. На сутринта изпих 2 лопедиума, за да туширам неразположението, след което занесохме багажа в склада, а другия оставихме на сборния пункт за конете. Насилих се да закуся поне малко, за да имам сили за предстоящото изкачване, а след това изпих и два активни въглена. Тръгнахме към лагер 1, като Мингма направи традиционна пуджа под молитвените флагчета, които бяха разпънати в непосредствена близост до базовия лагер.
Придвижвахме се с прилично темпо, но аз определено не бях в кондиция. Застигнахме голяма група и Мингма ни поведе по пряк път към Превала на пътешественика, за да не се тътрим след тях. На превала направихме няколко снимки и продължихме по маршрута. Чувствах се все по-слаб, но не ми се ядеше. Започнах да спирам все по-често за почивка, а Мингма и Иван ме изчакваха. Стигнахме до реката, която понякога е много трудна за преминаване при пълноводие, но в случая беше с нормално ниво и преминахме без проблем. След 5:30 ч. мъки за мен се добрахме до лагер 1. Запознахме се с останалите българи от другата група, които се бяха качили до лагер 3 и бяха слезли обратно до лагер 1, обядвахме, като постепенно апетитът ми започна леко да се завръща, но продължавах да ям на сила. Легнахме да дремнем преди вечеря, вечеряхме и обратно по чувалите да се наспим добре и да възвърнем силите за следващия ден.
 |
| Мармот между лука |
 |
| Превала на пътешественика |
 |
| Лагер 1 |
Ден 5 - През нощта ми беше много горещо в дебелия пухен спален чувал и честичко се проветрявах. След поредната обилна закуска се отбихме в палатката на лекаря на лагера, за да ни провери показателите. Над 10 пъти безуспешно се опита да ми премери сатурацията, но накрая се получи и всичко беше в норма. После метнахме раниците на гръб почти празни и се отправихме на аклиматизационно изкачване до връх Юхин - 5 150 м.н.в. Все още се чувствах леко слаб, но доста по-добре от предния ден и почти успявах да държа темпото на останали, като само в последната част от изкачването се наложи да ме изчакат няколко пъти. Направихме си няколко снимки на върха, времето беше чудесно, хапнахне по едно барче, пихме вода и обратно към лагер 1. Прибрахме се точно навреме за обяда. Хапнахме, коментирахме плана за следващия ден и се прибрахме в палатката за почивка. Подготвихме инвентара за тренировка на сняг и лед за следващия ден и отидохме на вечеря.
 |
| На вр. Юхин |
Ден 6 - Почти почивен ден. Мингма ни заведе до ледника, избра си един почти отвесен участък и пусна едно въже разделено на 2 маршрута - единият за изкачване, а другият за спускане. Направихме тренировка за движение в двете посоки със самохватите и протриващите по не повече от десетина пъти в посока и след това се прибрахме до лагера обвързани в свръзка заобикаляйки малки цепнатинки. Разпределихме какво ще вземаме за следващите 2 дни и половина към лагер 2 и лагер 3, и какво ще оставим в първи лагер. Веднага след вечеря легнахме да спим, защото ни чакаше ранно ставане.
 |
| Скалите на Липкин |
 |
| Да потренираме |
Ден 7 - В 1:30 ч. алармите ни разритаха, събрахме чувалите и шалтетата, натъпкахме раниците, отидохме да закусим в общата юрта към 2:30 ч., напълнихме си вода за изпът в термосите и бутилките и малко след 3 ч. потеглихме нагоре. Походихме малко, след което спряхме да обуем котките и да се вържем, и продължихме нагоре в ясната и спокойна нощ. Минавахме през малки цепки без усилие, изкачихме със самохватите единствения кратък участък с фиксирани въжета, минахме по двете поставени метални стълби и в светлината на новия ден и не особено лек вятър, който носеше сняг, продължихме към лагер 2 на 5 400 м.н.в., където пристигнахме около 9 ч. Настанихме се в отредената ни палатка и почивахме до обяд, след което си намерихме място за тоалетна и място с чист сняг, от където да топим за вода. Топихме, пихме, хапвахме и почивахме до края на деня. Нощта отново беше сравнително тиха и успях да спя доста добре.
 |
| Стълбичка 😃 |
 |
| Предверието на палатката в лагер 2 |
Ден 8 - На следващия ден след закуска, тръгнахме към лагер 3 около 8 ч. без Мингма, който чакаше ежедневния сутрешен радиосеанс. Пътят започва със стръмно, но сравнително късо изкачване, преминава в сравнително равно било и завършва с дълго и стръмно изкачване към самия лагер 3 на 6 100 м. Това изкачване направо ме смачка, правех по 20-тина крачки и спирах за почивка. Не знам колко време ми отне, но имах чувството че е безкрайно. Когато стигнах горе влязох в палатката, която ми показаха и починах около 15 минути, пих вода, изядох 2 барчета, след което се качихме на близкия връх Разделная - 6 147 м.н.в. и по обратния път се върнахме в лагер 2. Малко след като се прибрахме в палатката в лагер 2 ни намери Жан, който имаше нужда от лепенки за отворила се рана. От него научихме, че сутринта е станал инцидент с паднал серак, при който един от турците, с които пристигнахме е със счупена ръка, а друг човек за съжаление е загинал. Отново приготвихме вода и хапнахме, след което легнахме да спим около 21 ч. Отново спах добре, въпреки силните пориви на вятъра на моменти.
 |
| Първото изкачване над лагер 2 /вижда се и самия лагер/ |
 |
| Гледката от вр. Разделная в посока вр. Ленин |
 |
| И в обратната посока |
Ден 9 - Станахме в 4:30 ч., опаковахме и натъпкахме всичко отново в раниците, и след 6 ч. потеглихме към лагер 1. По пътя надолу минахме покрай тялото на загиналия, което беше положено отстрани на пътеката. Разминахме се с множество изкачващи се групи, отново минахме стълбите, спуснахме се по фиксираните въжета, свалихме котките и част от дрехите в края на ледника и към 8:30 ч. бяхме в лагер 1 за закуска. Хапнахме, преопаковахме багажа и към 10:30 ч. потеглихме по дългия път към базовия лагер. Тъй като вече се чувствах съвсем добре, успях да направя доста снимки, за да компенсирам пропуските при изчакването.
 |
| Към прекосяването на реката |
 |
| Стадо якове |
Пристигнахме в базовия лагер точно в 14 ч. оставихме си багажа в палатката (този път ни дадоха номер 8) и отидохме да обядваме. След като хапнахме си взех оставения за съхранение багаж и минах през душовете. Принципно не съм привърженик на банята в планината, тъй като заради едната суета можеш да си прецакаш цялото изкачване, ако вземеш да се разболееш. Облякох чисти дрехи и се отдадох на четене на книга, докато стане време за вечеря. Вечеряхме с Ангел и Даниела, поприказвахме и към 21:30 ч. се прибрах в палатката и си легнах.
Ден 10 - Събудих се малко преди 6 ч. отново с неспокоен корем, минах през тоалетната и пих един Лопедиум. Изглежда водата в базовия лагер не ми понасяше. Закусихме, обсъдихме живота, вселената и всичко останало 😉, прегледахме отново програмата, обсъдихме с Мингма проблемите, които виждаме по отношение на оставащото ни време и стигнахме до окончателен план за действие до края. Прекарахме в бичене на айляк останалата част от деня, като играхме табла и карти с Ангел и Даниела.
Ден 11 - Втори ден почивка в Базов лагер и пълна скука. Характерът ми не позволява прекарване на толкова дълго време в нищоправене 😐. Отметнах известно количество страници от книгата, пак играхме табла и карти с Ангел и Даниела, след това обядвахме и ги изпратихме към Ош. Подготвих си раницата с всичко необходимо за следващия ден, а междувременно се разбра, че Жан и група иранци са изкачили върха, но все още не са успели да се върнат в лагер 3, като около 18 ч. са били след средата на връщането и са минали най-техничния участък "Ножа", като след 15:30 ч. времето се влоши значително и предполагам, че това допълнително ги е забавило. Стискахме им палци да се върнат невредими в лагер 3. Вечеряхме и се отдадохме на комфорта на леглата за последна вечер преди атаката към върха.
Ден 12 - Закусихме в базов лагер и се запознахме с още един българин - Краси. Свободен електрон, който е бил до лагер 2 и е слязъл обратно в базов лагер за почивка. Най-после дойде и края на безделието ни в базов лагер и потеглихме към лагер 1. Вървях с доста бавно темпо, за да пестя сили за следващите дни, но въпреки това се движехме доста добре. В един участък след Прохода на пътешественика се натъкнахме на активен сипей, по който се свличаха пясък и камъни. Изчакахме да изглежда относително безопасно и минахме един по един. Стигнахме до лагер 1 за 4:26 ч. (с над 1 час по-бързо от първия път) и директно попаднахме на Жан, който беше слязъл от лагер 3 с борда. Разказа ни какво се беше случило предния ден, показа ни снимки и видео и обядвахме. След това си взехме багажа, който бяхме оставили на съхранение и подготвихме нещата, които ще ни трябват за предстоящите дни и изкачването на върха. Дремнахме малко преди вечеря, хапнахме и по чувалите, че отново ни предстоеше среднощно тръгване към лагер 2.
Ден 12 - Събрахме багажа, закусихме в 3 сутринта и поехме към лагер 2. Вървяхме в съвсем приятно темпо и без големи усилия, докато стигнем до фиксираните въжета. Там застигнахме група руснаци (2 момичета и 2 момчета) и се наложи доста да почакаме докато успеят да издрапат. Закачихме самохватите и газ нагоре. На второто фиксирано въже доста се изпомпах, защото момичето пред мен казваше че не е свободно, а Мингма ми казваше да се движа, та се наложи бързо да го изкача, когато най-сетне се освободи. Малко след това успяхме да ги задминем, но спряхме да се вържем, въжето се оплете и те пак минаха пред нас, като се движеха определено по-бавно и накрая Мингма не издържа и ни "изпържи" успоредно на тях, за да ги изпреварим отново. Тези две усилия определено ме изтощиха доста и след това се налагаше сравнително често да спираме за почивка, докато стигнем до лагер 2, като откровено бях доста по-изморен, когато стигнахме там, спрямо предходното качване. Целият ден след това общо взето прекарахме в мързел, спане и топене на сняг за вода.
 |
| Откъсването на малка част от този серак и малката лавинка, която предизвика, бяха посрещането ни в лагер 2, докато разкопчавах ципа на палатката, за да влезем |
Ден 13 - Тръгнахме отново в 8 ч. сутринта към Лагер 3. Този път с още по-бавно темпо, за да пестим силите за атаката на върха. Отново тръгнахме без Мингма, който чакаше дежурната радио връзка. Преди втория стръмен склон спряхме, за да се подкрепим с вода и барчета, след което поехме нагоре. Отново изкачването изглежда безкрайно, но този път се движим заедно и ме изчакват. Най-накрая стигаме лагер 3 към 14:30 ч. Действаме по познатата процедура - подреждаме палатката, събираме сняг, топим за вода, готвим и спим. Хапнах с голямо удоволствие един лиофилизиран гулаш, като за късен обяд и се унесох в дрямка. Спането тази "нощ" ни беше ограничено, защото трябваше да тръгнем в 1 ч., което означаваше ставане преди полунощ. Предвид късния обяд нямах желание за вечеря и бях решил, че ще си приготвя едни лиофилизирани мюсли за "закуска", но както се казва си бях направил сметката без кръчмар.
 |
| В началото на второто/дългото/ изкачване към лагер 3 /вижда се лагер 2/ |
Ден 14 (Summit day) - Когато се събудих изобщо не ми се ядеше, дори се опитах на сила да хапна, но след 2-3 лъжици се предадох. Не успяхме да се приготвим съвсем на време, но въпреки това тръгнахме към 1:30 ч. и бяхме първи. Времето беше леко неприятно, защото духаше вятър, който вдигаше сняг от земята и ни го запращаше в лицата. За щастие послушах Мингма и обух пухения панталон (големи благодарности на Ангел, който ми го остави) и не усещах никакъв студ. Изкачването на върха започва със спускане и загуба на 100 м. денивелация, следва изкачване по дълга серпентина, която въпреки височината е смесица от замръзнала земя, камъни и сняг. След като приключи тази част от изкачването следва билно заравняване изразяващо се в дълго плато, където посрещнахме изгрева, докато се стигне изкачването и преминаването на "Ножа". Честно казано не разбрах защо наричат така този участък, който лично за мен не беше нито твърде стръмен, нито твърде тесен, а и в условията в които се изкачвахме, можеше да мине дори и без фиксираните въжета. След като преминахме "Ножа" спряхме за почивка и малко след като потеглихме отново бяхме настигнати от Догу, турчин, който се изкачваше самостоятелно и с когото ни запознаха другите българи. Продължихме заедно, докато в един момент не се наложи да послушам повика на природата насред Платото на парашутиста 😁. Групата ни продължи напред, аз минах няколко метра в страни от пътеката, "разлистих" се от всичката екипировка и дрехи и свърших "работата" 💩. Бях изостанал, защото ми отне доста време докато намъкна обратно екипировката и реших да "догоня" останалите с бързо темно. Това се оказа много голяма грешка, защото от голямото усилие получих позивни за повръщане. Нямаше обаче какво да повръщам, защото стомахът ми беше напълно празен. След като този пристъп беше овладян с леко темпо, успях да стигна до Мингма, който беше спрял да ме изчака. Ванката и Догу бяха продължили към върха и ние тръгнахме след тях. Самият връх представлява едно огромно плато с множество хълмчета и ако нямаш водач или незнаеш къде отиваш, може да се луташ с часове докато стигнеш до него. С леко темпо и голямо усилие на волята се движех след Мингма в поредицата от къси и леки изкачвания, заравнявания и спускания, докато в един момент не застанахме пред поредното хълмче, от което Догу и Ванката вече слизаха. Виждаха се и молитвените флагчета опънати на върха. Направих последните няколко десетки крачки и се вгледах в металния бюст на Ленин, който седи на върха. Успях! Стигнах до 7 134 м. над морето! Завладя ме облекчение. Извадих фотоапарата и направих няколко снимки. Ванката, който се беше върнал с нас ми направи снимки на върха, а гледките ту се появяваха, ту се скриваха в облаци, тъй като времето беше променливо.
Събрах камъчета от върха, за да ги раздавам като сувенири на приятели, след което поехме по обратния път. Общо взето слизахме право надолу, без да избираме много-много пътя. Разминахме се с няколко многобройни групи други изкачващи, най-верояно иранци, видяхме и оставени раници (явно имаше, хора които не искаха да им тежат повече по пътя до върха). По-надолу срещнахме и един от непалците и спряхме. Нямам представа колко време беше минало докато седяхме и Мингма си говореше с него, но бях успял да се удремя. Умората си казваше думата! След това продължихме слизането и следвашата спирка беше при "Ножа". Мингма ме пусна първи, прекарах въжето през осмицата и тръгах надолу следвайки въжетата едно след друго. Преди последното въже се събрахме. Отстани на няколко метра от нас имаше "раница", на която аз и Ванката не обърнахме сериозно внимание, като решихме, че е поредната раница зарязана от някого, за когото изкачването е било прекалено тежко. Мингма обаче ни сблъска със суровата действителност, като ни каза, че това е тяло на някого от групите, които са се изкачвали след нас, което в последствие беше потвърдено от Догу, който беше минал от там след нас и дори беше снимал клип, как правят сърдечен масаж на мъжа, на когото явно сърцето не беше издържало на голямото натоварване. След "Ножа" не се вързахме, а продължихме надолу с пикел в ръка. Беше вече следобед, бяхме на завет и ми беше станало горещо, но нямаше за кога да се опитвам да махам дрехи. Докато минавахме вече през билното плато започна лекично да вали сняг. Ходехме и ходехме, а на мен платото ми се струваше безкрайно, докато стигнахме до последното спускане за деня, непосредствено преди финалното изкачване. Тръгнахме надолу, но от стръмното спускане, палците на краката ми започнаха зверски да се набиват и да ме болят, заради което се наложи сериозно да намаля темпото и изостанах. Явно за следващи изкачвания на високи върхове, ще трябва да сменя обувките. Ванката и Мингма спираха да ме изчакват да ги наближа и отново поемаха надолу. Криво-ляво успях да се смъкна до премката, където ни пресрещна един непалец, когото Мингма явно беше извикал по радиостанцията. Вече пиеха топъл чай, когато ги наближих, направих крачка в дясно, за да застана до тях и.... потънах до кръста. Нямах нито сили, нито желание да се измъкна веднага, затова просто поех подадената чаша чай и отпих глътка живителна топлинка. След като починахме и решихме, че ще тръгваме непалецът поиска да ми вземе раницата, но аз категорично му отказах. Тръгнахме по финалното изкачване към Лагер 3. Мингма вървеше пред мен, а Ванката застана последен. Мингма правеше по точно 40 крачки и спираше за почивка, а ние го следвахме плътно. Снеговалежът се беше усилил. Не знам колко точно време ни отне този ритъм, но накрая с облекчение зърнахме спасителния червен цвят на палатките. След почти 19 часа преход и успешно изкачване на върха, бяхме отново в Лагер 3. Буквално се сринах в палатката от изтощение, дори събух обувкте заедно с котките. След като успяхме да поемем глътка въздух и да "подредим" багажа минахме към дежурния ритуал по топене на сняг и пиене на течности. Реших да пробвам да хапна от мюслите, които си бях приготвил предната нощ за закуска, но след 2-3 лъжици, позивната за повръщане се завърна, казах на Ванката да ми направи място, отворих ципа на палатката и изхвърлих обратно погълнатите мюсли. Явно нямаше да се яде тази вечер, а и на следващата сутрин както се оказа. Мингма дойде да ни провери и да ни каже, че нямаме бърза работа на следващия ден и ще тръгнем да слизаме чак към 9 ч. Умората си каза своето и сънят успя лесно да ме надвие и спах доста прилично.
Ден 15 - На сутринта оправихме катуна, подарихме неизползваната газ на непалците, които се грижеха за лагера, изхвърлих остатъка от мюслите и започнахме слизането. Времето беше изключително ясно и тихо, съответно доста топло, да не кажа горещо. Палците на краката ми продължаваха да страдат от слизането, но си вървяхме бързичко и за около час и половина се смъкнахме до лагер 2. Там починахме за кратко, пихме вода и продължихме в същото темпо към лагер 1. Когато стигнахте до цепките на ледника се оказа, че нещата през последните дни са се променили. От топлото време някои от старите цепки се бяха разширили, бяха се появили и нови такива, съответно и стълбите през тях бяха станали повече. Едната я минахме с обратно откатерване с наведено тяло под формата на буквата Л. Друга я минахте като мостче с въжени парапети от двете страни. Тук предимството на големия ми крак си каза думата като стъвапвах съвсем спокойто на две пречки на стълбата - с петата и предните зъби на котките, и не се налагаше да балансирам стъпвайки само на една със средата на ходилото. Минахме спокойно на рапел и през последния участък с фиксирани въжета, продължихме към края на ледника, когато Иван успя да стъпи крачка в страни от утъпката пътека и както се оказа в последствие след прибирането ни в България, да се контузи доста сериозно. На заравняването свалихме котките и след трамбоване из течащите вадички на ледника пристигнахме в лагер 1.
Получихме поздравления за успешното изкачване и номер на палатката, която да ползваме. Взехме си оставения в склада багаж, разхвърляхме го из палатката и отидохме да обядваме. Първо ядене за мен след близо 48 часа без да съм слагал нищо друго в стомаха си (мюслите не ги броим). Изядох си всичко с голям апетит. 😊 След това легнахме да дремнем и да възстановим малко силици. Подредих част от багажа, която щях да оставя за сваляне от конете към базов лагер на следващия ден и отидохме да вечеряме. След вечерята получихме и задължителната торта за успешното ни изкачване, за която вече бяхме разбрали след изкачването на Жан. Снимки, сладки приказки, миене на зъбите и по чувалите, за финалния акорд от това пътешествие - слизането до базовия лагер.
 |
| Аз, Иван и Догу с тортата в лагер 1 |
Ден 16 - Оправихме и оставихме багажа за конете пред юртата-кухня на лагер 1, претеглихме го, платихме за услугата и си влязохме да закусваме. В 9 ч. бяхме готови и потеглихме на последния ни преход от това пътуване в Памир. Усещането беше едновременно за удовлетворение и тъга - доволни от постигната цел и успешното изкачване на върха, едновременно с напускането на този необятен планински бастион, който предлага от всичко по-много, за всеки, който има сетивата да се докосне до него. В спокойно и бодро темпо стигнахме до базовия лагер, като се разминавахме по пътя с конярите, които изнасяха багаж към лагер 1, с други, поели по нашите стъпки или просто решили да се докоснат до природата на величествения Памир, макар и без да изкачват високите му върхове.
В базовия лагер се възползвахме от удобствата, за да се приведем в малко по-цивилизован вид след като обядвахме и си взехме целия багаж. След вечеря бяхме изненадани от организираната "церемония" по обявяване на успешно изкачилите върха, връчването на сертификатите и още една торта. 😊
Ден 17 (Последен ден в планината) - Следващият ден се очертваше да бъде доста скучен в очакване на транспорта, който трябваше да ни закара обратно в Ош, затова реших да си направя кратка разходка в района и да набера еделвайси, които да подаря като се прибера в България, тъй като в Памир те не са защитен вид и буквално поляните около базовия лагер и околните "ниски" била са пълни с тях.
 |
| Междувременно докато аз обикалях, Ванката се беше вдъхновил да твори 😊 |
 |
| Преди да потеглим си направихме последни снимки с Мингма. |
Бусовете пристигнаха в очаквания час. След леко забавяне се натоварихме и поехме по обратния път към цивилизацията. Пристигнахме в Ош доста късно вечерта, така че единственото, което можех да направя беше да се метна на леглото и да поспя няколко часа, тъй като трябваше да потеглим за летището в 4 ч. сутринта.
Ден 18 (Последен или не съвсем) - Пътувахме до летището с Догу и със Жан и Жорката, които бяха дошли в Ош няколко дни преди нас. На Жан организацията за Тенгри се беше разпаднала и той също се прибираше към България. Летището в Ош е доста малко по съвсем разбираеми причини, но въпреки това полетът ни за Истанбул успя да закъснее с излитането. Имахме купени допълнително самолетни билети за полет от Истанбул до София и аз напрегнато следях часовника, тъй като времето за прекачване не беше много голямо. След кацането се разделихме с останалите, бързайки да си вземем багажа и да се насочим към следващия полет, тъй като те щяха да се прибират с кола. Оказа се излишно, тъй като се събрахме отново докато чакахме багажа ни да се появи. Сбогувахме се повторно и отидохме на check in-а за полета до София. За огромен наш ужас се оказа, че има доста дълга опашка. След кратко чакане реших да помоля да предредим опашката, като обяснявах, че полета ни е след съвсем малко време. Останалите пътници ни влязоха в положение и ни пропуснаха. Стигнахме до гишето дадохме паспортите и...... ни казаха, че полета вече е затворен преди 15 минути и не могат да ни чекират за него........ Задоволството, което имахме, че ще се приберем сравнително бързо в България се изпари. Почна се звънене и писане на съобщения по Viber и в крайна сметка се оказахме натоварени на автобус до центъра на града, откъдето хванахме такси до автогарата. Купихме билети за най-ранния автобус, който тръгваше за София, но той беше едва привечер, затова си оставихме багажа в офиса на транспортна фирма и отидохме да хапнем. Тъй като нямахме време за разходки и разглеждане реших да се върна в офиса на транспортна фирма и да си чета книжка, докато стане време за автобуса, а Ванката реши да посети близката Икеа. В уреченото време се настанихме в автобуса, възползвахме се от безплатния wi-fi в него и потеглихме. Пътуването мина в кратки дремни, отново минахме границата без проблем и когато наближихме София се сетих да проверя разписанието на нощния градски транспорт. За мое щастие се оказа, че ще трябва да изчакам не повече от 5 минути на Плиска и помолих шофьора на автобуса да ме остави там, и се сбогувах с Иван. Нощният автобус дойде точно според очакванията и премивайки по маршрута си из нощна София ме стовари на спирката точно до моя блок. Бях си у дома! 😊
P.S. Всички снимки съм качил тук!
Няма коментари:
Публикуване на коментар