В неделя на 17 юни бях решил, че ще се разходя из домашната
планина – Витоша. Имах намерение да тръгна и сам ако не си намеря компания. В
крайна сметка се оказах раздвоен между две независими едно от друго предложения
за разходка на Витоша – едното за качване от Железница до Черни връх, а другото
за качване от Драгалевци през Комините пак към върха. Избрах втория вариант и така в неделя някъде
към 9:30 се озовах на площада в Драгалевци, където вече се бяха събрали почти
всички, но Павлин и Нели все още ги нямаше. След като и те пристигнаха се качих
в тяхната кола и се добрахме до долна станция на Драгалевския лифт, където беше
изходната позиция за тръгване. Паркирахме колите, натоварихме раниците и с бодра
крачка поехме нагоре. Въпреки че пътеката тук е изцяло в гората на мен си ми
беше горещо и това автоматично доведе до сваляне на всички излишни дрехи.
Неусетно се добрахме до Бай Кръстьо. По стечение на
обстоятелствата това се оказа и първото голямо препядствие пред нашата група.
Запоръчваха се боб чорби, кебапчета, салати, качамаци, бири и така уж кратката почивка, която трябваше да
представлява това спиране, се оказа едночасово разтакаване. Когато най-накрая
успяхме да се справим с налегналия ни мързел, потеглихме отново нагоре. След
като стигнахме до Комините играта „загрубя“. Жегата ни удари с пълна сила по
стръмната и гола пътека по улея нагоре. Там срещнахме и една възрастна жена,
която пое ролята на гид за част от компанията, която минаваше за пръв път
оттук, а също така обогати биологичните ни знания за няколко вида растения :)
Продължихме нагоре с надеждата, че чешмата е съвсем близо и ще се поразхладим
на нея. Да ама не. Голяма греда. Оказа се, че чешмата нещо не е наред и само
малко вода се стичаше под чучура. След голямо чудене на компанията дали да
тръгва към Черни връх (аз бях решил, че ще се кача и изчаквах да видя дали ще
сме заедно или те ще тръгват в различна посока) продължихме нагоре. На платото
беше райско, въпреки припичащото слънце. Аз се бях откъснал малко от групата и реших
да ги поизчакам на пряспата, която още седеше на пряката пътека, която спестява
малко от ходенето по пътя. След като пристигнаха имаше лека заигравка със
снежни топки и със Стефан тръгнахме на горе и си говорехме за случващото се със
новия Закон за горите и протестите срещу унищожаването на българската природа и
подаряването й на шепа олигарси („Долу Цеко от Алеко“). Човекопотокът тук
значително се увеличи, защото вече се бяхме слели с туристите качващи се от
Алеко до горе. Заради неработещите лифтове определено се забелязваше, че хората
са по-малко от колкото щяха да бъдат ако лифтът работеше в такъв прекрасен,
слънчев ден. Цялата паплач „туристи“ щеше да е изпълзяла, за да каже, че е била
на планина и е изкачила връх по чехлички или на токченца като естествено в
комплект с това си хвърля боклуците, където и падне. Извинявам се за лиричното
отклонение, но цялата тази простотия ме кара да обезумявам. Стигнахме на върха
и точно до чайната срещнахме Станимир (байкър, пещерняк от ПК Ъндърграунд и знам
ли и аз още какво). Подбрахме местенце за почивка и влязохме в чайната.
Опашката не беше чак толкова колосална и сравнително бързо успяхме да купим
хапване и бирииииииииии :) Навън слънцето беше станало съвсем непоносимо и
реших, че е най-добре да се облека, за да не се наложи да спя на закачалка (часовете до върха обаче бяха свършили достатъчно работа, за да ми се
обелят носът, вратът и раменете една седмица по-късно). Постояхме доста време
горе и в крайна сметка групата се поразкъса на тръгване. Стефан реши да слиза
към Симеоново, другите щяха да слязат до Голи връх и от към Драгалевци, за да
съберат колите, а пък аз подпалих към Ярловски Купен. Бях решил да си напълня
вода от чешмата, която е точно под върха, но и тук ударих на камък. И тук нищо
не течеше от чучура, въпреки че наоколо беше доста мочурливо. Сбогувах се със
Спарки и Захари, които дойдоха с мен, за да си напълнят вода и се връщаха при
другите. Пътеката до Ярловския купен ми е много любима. Сравнително равна и
изключително приятна, дори можеш да си подтичваш :) Мислех си, че ако и двете
чешми по тази пътека не работят, ще ми се наложи да си пълня от някоя локвичка.
За щастие не се наложи. Първата течеше силна и студена и напълних
бутилката. Втората само я нагледах дали
е наред и така със замечтани към отсрещна Рила съзнание и поглед стигнах до
Купена. Качих се догоре, стоварих на завет зад една скала раницата и отидох да
взема тетрадката. Разписах се в нея и продължих надолу. Чудех се коя пътека да
поема – към Ярлово или към Железница. В крайна сметка се озовах някъде по средата
без пътека :D Погледнах
наляво, погледнах надясно и тръгнах диагонално надолу към пътеката за Синята
стрела. След като излязох на пътеката преди спускането към заслона се чух с
майка ми, за да се разберем след колко време да ме съберат в Железница, защото се
прибираха от село. Точно преди заслона
имах и среща от „третия вид“. Пиян местен, който се беше качил с мотора си до
тук и се чудеше ще може ли да се качи по-нагоре. Както всички знаем на такива
хора не се противоречи, затова просто си поговорих малко с него и продължих
бързо надолу. Накрая експериментирах отново с маршрута и не минах по
стандартната пътека за Железница, а намерих нещо доста по-пряко, което излиза
точно преди валявицата. Успях да стигна няколко минутки преди да се появи
транспорта, след което се метнах в колата и така завърши една от най-лежерните
и приятни разходки на Витоша EVER!
П.С. Снимки няма защото нито аз, нито някой от моите познати
носеше фотоапарат, но из фейсбук може и да се намират такива, които са правени от хора, с
които се запознах на това ходене :)
Много добър разказ! Браво! :-) Дам..., Витоша е една от най-приятните планини.
ОтговорИзтриване